Боянската църква

Църквата „Св. Никола и св. Пантелеймон“ в кв. Бояна, София е средновековен паметник, част от Списъка на световното културно наследство под закрилата на ЮНЕСКО, прочут със забележителните си средновековни стенописи, дело на анонимния „Боянски майстор“ – събирателно име за група художници, вероятно състояща се от майстор-зограф и неговите ученици. В четирите пространства на триделната сграда – наос, притвор (нартекс), предверие (на първия етаж) и параклис (на втория) – са запазени стенописи, създадени между Х и ХVІІв.

По заповед на цар Фердинанд Български (княз от 1887 до 1908 г. и цар от 1908 – 1918 г.) в началото на ХХ в. е създаден парка около църквата, забележителен със своите гигантски секвои, доставени като фиданки през 1907 г. от американската им родина в планините Сиера Невада (Калифорния).

През 1927 г. Боянската църква е обявена за народна старина, защитена от държавата и остава действащ енорийски храм до 1954 г. През 1979 г. е включена в списъка на ЮНЕСКО под № 42, а от 2003 г. е филиал на Националния исторически музей.

Храмът се състои от 3 архитектурни части с общо 4 пространства (наос, нартекс, параклис и входно преддверие), добавяни поетапно през вековете. Най-старата част е кръстокуполната църква на изток, датирана най-често в периода в Х – ХІ в. Средата на XIII в. към западната ѝ фасада е пристроен притворът (нартексът), а по-късно над него е добавен параклисът с купол и със собствен страничен вход, който се достига по външна стълба.

Последната пристройка на сградата е добавена през първата половина на XIX в. Тя също е била двуетажна, а по време на мащабната реставрация на църквата през ХХ в. е преустроена в единно входно и изложбено пространство.

Българската аристокрация

За да разгадаем по-лесно сложната художествената програма на стенописите в Боянската църква, трябва да надзърнем в динамичната политическа и културна обстановка при създаването им в средата на тринадесети век. Тогава Константинопол, някогашен политически и културен хегемон, все още е под латинска власт. В следствие от превратната развръзка на четвъртия кръстоносен поход (1204 г.), скоропостижно съкратил маршрута си до Божи гроб с превземането и разграбването на византийската столица, Балканите става част от кръстоносния свят. Това допълнително усложнява политическия живот в района и насърчава динамичните военни и дипломатически взаимодействия между главните действащи лица: Латински Константинопол, трите остатъка от империята (Никея, Трапезунд и Солун) и славянските им съседи България и Сърбия. Естествено, това развитие довежда до значителен културен обмен. Новите контактни зони стават свидетели и на нов, по-разнороден художествен стил, съчетаващ схемата на класическата византийска иконография с архаичната символика на Синай, Палестина, Анатолия и със съвременните латински тенденции и мода.

Меценатът, поръчал стенописите от 1259 г., бил някой си Калоян, чиято титла севастократор вероятно съответства на ролята му на управител на Средец – седалището на най-обширната област на Българското царство по онова време. Единствената информация, която имаме за него, черпим от надписа до портрета му в притвора на църквата, където го виждаме редом със съпругата си Десислава. Енигматичната дама тук е нарисувана в стилистиката на портретите на западноевропейските ѝ съвременнички – с изискан жест тя кокетно подръпва връзката на наметалото си, точно като дамите във Френския двор. Калоян, изглежда, бил братовчед на цар Константин Тих-Асен и внук на сръбския велик жупан Стефан Неманя. Самият Константин се възкачва на българския престол вследствие на разразилата се тежка династическа криза в царството и дава легитимност на властта си посредством брак с Ирина Ласкарис – дъщеря на Никейския император Роман и внучка на цар Иван Асен II. Портретът на владетелската двойка е нарисуван срещу Калоян и Десислава. Цялата художествена програма на църквата, с многобройните ѝ препратки към Константинопол, очевидно цели да предостави необходимата иконографска санкция на Калоян, неговата съпруга и българското царско семейство. Образите им са внимателно разположени в съответствие с константинополския дворцов протокол, така щото да затвърдят новопостигнатото им високо положение в българското средновековно общество.

От двете страни на притвора на средновековния паметник са вградени две изографисани ниши. Съществува теорията, че това са т.нар. аркосолии – плитки погребални пространства, проектирани за полагане саркофазите на Калоян и Десислава, макар че тленни останки там не са намирани.

На дясната (мъжката?) ниша е нарисувана сцена от евангелията, показваща 12 годишния Иисус да разяснява Светото писание на фарисеите в храмa в Йерусалим. На лявата (женската?) – Въведение Богородично.

Житието на св. Никола

Таванът на притвора е покрит с един от най-богатите цикли със сцени от житието на светецът-патрон на Боянската църква.

Светецът отсича кипариса от Плакома, в чиято корона се заселила хала, пред погледа на ужасените местни селяни.

Светецът тайно оставя кесия със злато на спящ мъж, за зестра на трите му дъщери. Бащата дотолкова обеднял, че обмислял да продаде момичетата си, преди светията да спаси честта им. Вероятно от този епизод тръгва легендата за св. Никола като „Дядо Коледа“ („Синтерклаас“ в Нидерландиите, „Санта Клаус“ и пр.)

Светецът купува инкогнито последната ценна вещ на обеднял мирянин – разкошно извезан килим – за да има той средства да отпразнува Никулден, след което тайно връща покупката на жена му.

„Чудото на св. Никола в морето” вероятно е най-интересната сцена от цикъла. Тук лодката е типичен кръстоносен съд, украсен с кръстоносни щитове, а моряците имат типичния вид на западни поклонници с характерните им шапчици. Самата хералдика кръстоносците възприемат в Светите земи от съседите си мюсюлмани. Полумесецът, лъвът, орелът, лилията, розетата са все източни символи, проправили си път в западната хералдика.

Друга прелюбопитна сцена е „Св. Никола разрушава идолите“. Тук мирликийският чудотворец насърчава двама свои сподвижници да съборят видимо женска статуя на езическо божество. Поразителното тук е, че изображението, напомнящо стилистиката на някоя от трите грации или Афродита, е нарисувано полуголо!

Тук, навръх Никулден, светецът връща малкия Василий на родителите му, след като година по-рано бил отвлечен от араби на остров Крит и превърнат във виночерпец на емира им.

Купол на наоса

Центъра заема изображение на Иисус Вседържец (Пантократор). Отдолу още 4 образа на Спасителя: Иисус като младеж (Емануил, Юг), Иисус като старец (Ветхи денми, Север) и двете части на първата неръкотворна икона – Образът от Едеса. На източната стена е нарисуван Убруса (или Мандилион), отпечатък от лицето на Иисус върху кърпа, изпратена от него на управителя на Едеса Абгар, за да го излекува от проказа. По-късно кърпата била скрита под керемида над градските порти и произвела още един чудотворен образ – Керамидиона (Запад).

Тайната вечеря

Център на цикъла стенописи, посветени на Страстната седмица. Иисус е в левия край на масата. Юда Искариотски – единствената фигура без ореол – се е пресегнал към висока купа. Храната пред апостолите не е познатата от евангелията, а типичната за пролетната българска трапеза през XIII век: репи, пресен лук и чесън, комати хляб.

Свето преображение

Над олтара, Иисус се качва на планината Тавор и се преобразява в божествена светлина. Двама старозаветни пророци – Моисей и Илия, се материализират до него. Заслепен от силен лъч, св. Ап. Яков Заведеев пада с главата надолу от планината.

Успение Богородично

Срещу олтара е изобразена сцена на Смъртта на Богородица. Тялото ѝ лежи спокойно, сякаш е заспало. Над нея Иисус държи душата ѝ, в образа на дете. Ангел слиза от Рая с одеалце в ръка, за да приеме душата и да я възнесе.

Тази сцена илюстрира една от основните разлики между православието и католицизма: в православната традиция се празнува Успението на Богородица – нейният мирен преход от земния живот, докато в католицизма се отбелязва Възнесението, при което тяло и душа се възнасят заедно в Рая.

Портетите

„Боянският майстор“ ни е завещал поредица впечатляващи с реализма и индивидуализма си портрети на светици и светци, за някои от които вероятно са му позирали реални хора. Сред тях е най-ранният известен ни образ на закрилника на българите – св. Иван Рилски.

„Слепите светци“

Два от образите в притвора на църкватa – св. Неделя и св. Антоний – са с липсващи очи. Това не е резултат на обикновен вандализъм, а следствие на популярно суеверие. Навремето хората вярвали, че очите на определени светци били лековити – пипали ги на излизане от храма и дори взимали парченца за направата на „народно плацебо“.

Параклисът

На втория етаж на „Калояновата църква“ се намира частния параклис на севастократора, посветен на лечителя св. Пантелеймон. Стенописите вътре стават жертва на поредица земетресения, от които са оцелели едва шепа фрагменти. Поради тази причина достъпът до тях е ограничен.